Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

неделя, 7 февруари 2016 г.

"Здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?"


В предишен пост написах, че приятелствата нямат нужда от каквито и да било дефиниции и класификации, за да съществуват, но след това се поразмислих малко... и се започна с дефинициите и класификациите.

Има приятелства, които изглеждат далечни като времето, когато са се случили. Наскоро се видях с един мой приятел, с когото се познаваме от 20 години, но през последните 15 сме се виждали не повече от 4-5 пъти. Не знам защо, но винаги съм страдала от предубеждението, че след толкова време няма да има какво да си кажеш със съответния човек. Може би и поради тази причина съм оставила няколко приятелства да избледнеят с времето до степен на заличаване. Оказа се, че при една такава среща не само има много теми за разговор, които дори не се изчерпват с общите спомени, но и преоткриваш приятелството наново. А какво по-ценно от това?

Има приятелства, които, въпреки че през цялото време са на една ръка разстояние, не се изморяват и остават до края на филма, че и за надписите. Някои от тях се сгушват като мъркаща пухкава котка някъде край теб и не се натрапват. Други са по-експанзивни - такива, които те предизвикват постоянно. Колкото и да са различни обаче, общото между тях е липсата на табута, защото всичките умопомрачения и лудости са ако не споделени, то винаги приети като свои. Те търпят всичко, защото са всичко - и неспирен поток от думи, и мълчание, и безусловна подкрепа, и леден душ, когато е необходимо. Тези приятелства са виждали крилата ти, но също така знаят как изглеждаш и свит на кълбо.

Има приятелства, без които не можеш да дишаш. По отношение на тях обаче понякога се случва да прекалиш с думите и така да попречиш на тях да дишат. Някъде там идва моментът, в който си готов (или поне искрено се надяваш да е така) да кажеш на някого "достатъчно те носих в сърцето си, повърви малко". А после неизменно има някакъв шум - от сърце, такси, метро, самолет, няма значение какво, заради който не се чува продължението на думите ти - "а когато се умориш, аз ще съм си тук". Не че това има някакво значение - в подобни случаи така или иначе приятелствата не заминават никъде поради простата причина, че не могат да използват такси, метро, самолет... Те използват само сърцето, по подразбиране, и в този момент получават пространството, от което са имали нужда. А ти си даваш сметка, че всичко се променя, само не и лятното морско слънце надвечер.

Има приятелства, които предстои да се родят. Те живеят в бъдещето. Знам, че, колкото повече човек се отдалечава от детството (когато нямаше нищо по-лесно и по-нормално от това да кажеш на някого, хващайки го за ръка, "здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?" и когато приятелствата не се изчерпваха в социалните мрежи, а ухаеха на цъфнали липи, бяха вкусни като откраднатите от градската овощна градина череши и озаряваха както отлетялата от дланта светулка), толкова по-трудно става създаването на чисти приятелства. Но трудно не означава невъзможно и... изобщо думите понякога са с относително значение.

Със сигурност за приятелствата може да се пише до безкрай - дефиниции, класификации, клишета... Донякъде това е излишно обаче, тъй като те живеят свой собствен живот и пишат историята си сами - във и извън думите, времето и пространството.