Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Една (не)любовна история


Той беше едно интровертно момче. Самата мисъл да излезе сред хора, с които би му се наложило да общува, понякога го задушаваше. Имаше един приятел, с когото си говореха за книги и филми. И за момичета - героините от книгите и филмите.

Тя беше едно екстравертно момиче. Идеята да прекара и час сама, без компания (притежаваше неоспоримото качество да се превръща в център на внимание за максимум от една до три минути), я убиваше. Познаваше всички, или поне всички без един - него.

 ***

Той вървеше вяло по училищния коридор, забил нос в книгата си. Сблъскаха се и, досущ като в банална романтична комедия, листите от папката й се разпиляха.

- Нещастник!

***

Когато тръгнеш с огромни очаквания спрямо живота, който те очаква извън училищния двор, рано или късно, или почти веднага, се разочароваш. В даден момент обръгваш, защото разбираш, че разочарованията са част от играта, и си караш, както знаеш. Поставяш цели, преследваш мечти, кроиш планове, сменяш маски, играеш роли, летиш, залиташ, падаш, ставаш, забравяш, продължаваш, съхраняваш себе си по пътя.

***

Като дете, той мечтаеше да стане писател. На двайсет и три живееше сам на квартира (баща му плащаше наема), след години щеше да драска някакви умопомрачителни неща в блог, не излизаше много-много, само на театър ходеше. Там не се налага да общуваш - дори би се изтълкувало като проява на лош вкус, ако се опиташ да коментираш със съседа си по място нещо от представлението.

Като дете, тя мечтаеше да бъде актриса. Знаеше за своята харизма, а по-важното бе, че знаеше как да я използва. На двайсет и три участваше в цели четири театрални постановки, а скоро щеше да започне да снима и за телевизията, макар че, както казваше тя, в днешно време кой гледа телевизия (малко беше изпреварила времето си). Голямата й мечта беше киното, разбира се.

***

Писателите по дефиниция са самотници. Така си мислеше той, по-точно така се успокояваше. Нямаше нито време, нито желание да се среща с жени. Повечето го плашеха до смърт. Всичко, което искаше, беше да напише бестселър. Под псевдоним, разбира се.

Широко известен факт е, че талантливите актриси са и много популярни. Интервюта, събития, любовни афери... С такова ежедневие някак не ти хрумва да мислиш сериозно за семейство. Някой ден... може би.

***

Той пишеше. Отнякъде го беше сполетяло вдъхновение.

Тя участва в някакъв кастинг за статисти в англоезичен нискобюджетен филм, впоследствие я хареса един човек от екипа и, след като снимките приключиха, замина за страната на неограничените възможности. Добре че преди НАТФИЗ беше завършила Английската!

***

Той написа своя бестселър - отне му около двайсет години, но мечтата на живота му беше факт! Дори го преведоха на английски и едно холивудско студио изяви желание да заснеме филм по книгата. И о, ужас! - поканиха го да присъства на кастинга за главна актриса. Налагаше се за първи път през живота си да напусне пределите на квартирата, на родината и да се срещне и общува с много хора. Прииска му се да не беше написвал бестселър. Прииска му се да не се беше раждал изобщо.

Агентът й я беше записал за участие в нов кастинг. Тя вече беше с единия крак в графата "застаряващи актриси", конкуренцията на двайсетгодишните беше смазваща, но пък с другия крак продължаваше лежерно да им сритва задниците.

***

Разбира се, за деня на кастинга му бяха осигурили преводач. За всеки друг на негово място цялата тази история би била сбъднат блян, но за него беше агония. Той беше същото онова интровертно момче, макар и вече на четиресет, с едничката разлика, че сега бе забил нос в своята авторска книга.

Дойде и нейният ред. Въпреки възрастта си тя беше озарена от удивителна момичешка харизма. Изведнъж чу българска реч и ококори огромните си черни очи. Трябваше да се съсредоточи въпреки всичко и да изнесе онзи монолог. Донякъде се почувства нелепо, защото възрастта на героинята беше двойно по-малка от нейната.

***

В главата му нахлуха спомени от онова време, когато обичаше да ходи на театър в София. Жената пред него нямаше акцент, явно беше американка, но някак много му напомняше за една очарователна млада актриса, чиито постановки се беше случвало да посещава по няколко пъти.

Когато разбра, че сред участничките в кастинга е имало българка, пожела да говори с нея лично и да й обясни за ролята. Книгата разказваше за живота на жена преводач и преподавател и щяха да са необходими две актриси за ролята - на около двайсет и на около петдесетгодишна възраст.

След като изслуша идеите му, поднесени по телефона под формата на леко объркан монолог, тя му каза само едно (беше чувствителна на тема "възраст", а и думата излезе сама от устата й):

- Нещастник!

***

Филмът стана хит и май дори спечели някакви награди.

Тя не получи ролята (т.е. не пожела да я получи, защото чисто възрастово се беше разминала с героинята), но прочете книгата докрай. Макар и да не искаше да си го признае, беше вдъхновена от нея, защото откри вътре парченца от едно друго свое "аз". И... реши да се върне в България.

***

Той започна да пише втора книга. 

Тя си купи къща в едно родопско село и кандидатства за учител по английски език в близкото градче (в селото нямаше училище). В часовете преподаваше и литература, носеше на децата книги в оригинал на Шекспир, Дефо, Суифт, Байрон, Кийтс, Дикенс, Такъри, Уайлд... Беше трудно, но затова и предизвикателство. Понякога човек трябва да търси и да прегърне предизвикателствата, защото именно така може да открие и да прегърне себе си. Тя се чувстваше удовлетворена от работата си с децата (те я обожаваха, най-малкото защото винаги изглеждаше като току-що слязла от големия екран - беше различна от всичко и всички наоколо). Беше щастлива.

***

Той завърши втората си книга - за случайните срещи и неслучайните връзки.

Тя преведе книгата.

***

Това не е любовна история. Можеше и да бъде, но понякога е по-важно човек просто да открие себе си и истинското си призвание или следващото си амплоа. Това нерядко става благодарение на връзките ни с хората, дори и с онези, които реално не познаваме. И всичко се случва след поредица от взети решения и направени избори - до един правилни в съвкупността си именно заради крайния резултат.

неделя, 7 февруари 2016 г.

"Здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?"


В предишен пост написах, че приятелствата нямат нужда от каквито и да било дефиниции и класификации, за да съществуват, но след това се поразмислих малко... и се започна с дефинициите и класификациите.

Има приятелства, които изглеждат далечни като времето, когато са се случили. Наскоро се видях с един мой приятел, с когото се познаваме от 20 години, но през последните 15 сме се виждали не повече от 4-5 пъти. Не знам защо, но винаги съм страдала от предубеждението, че след толкова време няма да има какво да си кажеш със съответния човек. Може би и поради тази причина съм оставила няколко приятелства да избледнеят с времето до степен на заличаване. Оказа се, че при една такава среща не само има много теми за разговор, които дори не се изчерпват с общите спомени, но и преоткриваш приятелството наново. А какво по-ценно от това?

Има приятелства, които, въпреки че през цялото време са на една ръка разстояние, не се изморяват и остават до края на филма, че и за надписите. Някои от тях се сгушват като мъркаща пухкава котка някъде край теб и не се натрапват. Други са по-експанзивни - такива, които те предизвикват постоянно. Колкото и да са различни обаче, общото между тях е липсата на табута, защото всичките умопомрачения и лудости са ако не споделени, то винаги приети като свои. Те търпят всичко, защото са всичко - и неспирен поток от думи, и мълчание, и безусловна подкрепа, и леден душ, когато е необходимо. Тези приятелства са виждали крилата ти, но също така знаят как изглеждаш и свит на кълбо.

Има приятелства, без които не можеш да дишаш. По отношение на тях обаче понякога се случва да прекалиш с думите и така да попречиш на тях да дишат. Някъде там идва моментът, в който си готов (или поне искрено се надяваш да е така) да кажеш на някого "достатъчно те носих в сърцето си, повърви малко". А после неизменно има някакъв шум - от сърце, такси, метро, самолет, няма значение какво, заради който не се чува продължението на думите ти - "а когато се умориш, аз ще съм си тук". Не че това има някакво значение - в подобни случаи така или иначе приятелствата не заминават никъде поради простата причина, че не могат да използват такси, метро, самолет... Те използват само сърцето, по подразбиране, и в този момент получават пространството, от което са имали нужда. А ти си даваш сметка, че всичко се променя, само не и лятното морско слънце надвечер.

Има приятелства, които предстои да се родят. Те живеят в бъдещето. Знам, че, колкото повече човек се отдалечава от детството (когато нямаше нищо по-лесно и по-нормално от това да кажеш на някого, хващайки го за ръка, "здравей, харесвам те, ще ми бъдеш ли приятел?" и когато приятелствата не се изчерпваха в социалните мрежи, а ухаеха на цъфнали липи, бяха вкусни като откраднатите от градската овощна градина череши и озаряваха както отлетялата от дланта светулка), толкова по-трудно става създаването на чисти приятелства. Но трудно не означава невъзможно и... изобщо думите понякога са с относително значение.

Със сигурност за приятелствата може да се пише до безкрай - дефиниции, класификации, клишета... Донякъде това е излишно обаче, тъй като те живеят свой собствен живот и пишат историята си сами - във и извън думите, времето и пространството.

четвъртък, 4 февруари 2016 г.

12 думи


Тя ме познава от 15 години. Никога нищо не си е позволявала да ми спести или захароса (точно напротив), дори и с риск да не ми хареса, да ме нарани или вбеси, а наскоро ме определи посредством тези "произволни целенасочени" думи:

Тишина
Топлина
Устрем
Летеж
Желание
Търсене
Вяра
Сила
Разбиране
Потапяне
Сдържаност
Избухване

12 думи. Първата ми асоциация беше с броя и поредността на месеците. Вчера беше 20 градуса и видях цъфнали кокичета - връзва се с месец Топлина. А моят месец е Сила... :)

Знам, че човек няма абсолютно никаква нужда от приятелски дефиниции, за да се самоопредели, нито пък приятелствата имат нужда от каквито и да било дефиниции и класификации, за да съществуват. Отвъд думите, времето и пространството - те са.

Поздрав за нея с една песен, която, оказа се, е любима на двете ни. :)




сряда, 3 февруари 2016 г.

Шоколадово време: моите бонбони


Това е първата кулинарна статия в този блог. Най-вероятно ще е и последната. Един ден не е изключено да направя и кулинарен блог, но това би се случило, едва когато съм се усъвършенствала дотолкова, че сама да измислям рецепти, и то успешни. Т.е. този ден е доста далеч. Дотогава ще си открадвам онези рецепти, които са ми харесали, и ще си ги събирам в папката на лаптопа. В допълнение към нея са цветните листчета върху вратата на хладилника - рецепти, успешно преминали от графа "чакащи" в графа "реализирани".

В Париж бях попаднала на едно магазинче за ръчно приготвен шоколад. Истината е, че аз не съм много по сладкото. Да си купя шоколад, се случва веднъж годишно, като той задължително трябва да е натурален, защото иначе не се вписва в представите ми за шоколад. Насищам му се в рамките на 2-3 парченца, не повече. В онова магазинче обаче се носеше такъв пленителен аромат, че ми се прииска да остана там завинаги. Помня, че накупихме бонбони и разни други малки сладкиши за подарък, а накрая си избрах и един шоколад за мен. Човекът на касата, който беше и майсторът шоколатиер, започна много възторжено да ми обяснява нещо, жестикулирайки като във филм с Луи дьо Фюнес. И тъй като моите познания по френски не са твърде задълбочени, минаха 1-2 минути, преди да осъзная, че съм взела шоколад, който е 100% натурален, т.е. съставът му е единствено и само какао. Едва тогава обърнах внимание, че шоколадите, които иначе изглеждаха по абсолютно еднакъв начин - опаковани в прозрачни опаковки, бяха подредени в зависимост от процентното съдържание на какао в тях - 100%, 90%, 80%, 70%, 60%.

Отварям скоба. Предполагам, знаете, че истинският натурален шоколад се прави само от какаови зърна (какао и какаово масло) и нерафинирана тръстикова захар. Белият шоколад не съдържа какаова маса (сухата част от зърното), а само какаово масло (мазнините, извлечени от зърното). Млечен шоколад май никога не съм харесвала, тъй като ми е твърде сладък, затова няма да се спирам на него. В добавка към основните съставки може да има някакъв естествен аромат, напр. етерични масла от мента, портокал, лайм и др., ядки, подправки, напр. джинджифил, кардамон и др., сушени плодове, напр. стафиди, боровинки, годжи бери и др. Съставки като емулгатори (соев лецитин, слънчогледов лецитин), суроватъчна пудра, малтодекстрин, регулатор на киселинността (лимонена киселина), консерванти, оцветители, сгъстители (ако се зачетете в етикета на произволно избран шоколад в магазина, ще се уверите, че списъкът може да продължи и още), нямат място в чистия натурален шоколад. Затварям скобата.

Онези френски шоколади бяха само какао и захар. Аз явно бях избрала възможно най-горчивия, т.е. без грам захар. Е, накрая компромисно замених стоте процента със седемдесет.

Миналата година в интернет ми беше попаднала рецепта за сурови шоколадови бонбони. Наложи се тя да изчака обаче, докато си намеря подходящи силиконови формички за бонбони. Това се случи 1-2 месеца по-късно - беше любов от пръв поглед, нямаше как да ги подмина. Освен с формички, трябваше да се снабдя и с какаово масло. Спрях се на маслото на Гайо (препоръчвам шоколадите им).

По неясни за мен причини сякаш очаквах да се появи специален повод, за да направя бонбоните. Формичките търпеливо си чакаха в шкафа, а какаовото масло - в хладилника...

Един ден получих неочакван подарък от твореца, който стои зад бранда Design Art Studio Ekaterina Lachova, без дори да се познаваме. Това беше една прекрасна ръчно направена порцеланова чинийка в цвят екрю с ефект на пръски в черно. Картичката, придружаваща чинийката, започваше с думите: "Позволих си да Ви подаря..." - толкова деликатно и мило! Същия ден бонбоните ми бяха факт! Първо, защото явно съм чакала да имам и най-подходящата чинийка за тях, и второ, защото може би разпознах този жест като специален повод.

Бонбоните се приготвят изключително лесно и бързо. Аз направих лайт версия заради 2-годишната си дъщеря - замених какаото с рожково брашно. Изключително много й харесаха, но след третия подред бонбон все пак я спрях... за малка почивка. :) Следващия път когато използвам рожков, ще намаля броя на фурмите, защото рожковът е сладък за разлика от какаото. Фурмите се явяват заместител на нерафинираната захар, но аз така или иначе ги предпочитам като подсладител пред каквато и да е захар. Рецептата включва не много на брой съставки, така че бонбоните се доближават до идеята за истински шоколад. Също така според мен тази рецепта търпи леки вариации и отклонения, т.е. всеки може да вложи доза творчество и да експериментира според личните си вкусови предпочитания до постигане на оптималния вариант.

Продукти:
1 чаша какаово масло 
1/2 чаша сурово какао на прах
10 бр. обелени пресни фурми (или 5 с. л. агаве, мед или кленов сироп - когато подсладителят е течен обаче, след изваждане от хладилника бонбоните почти веднага започват да омекват, затова препоръчвам варианта с фурмите)
Аромат (по желание) - шушулка ванилия, канела и др. 
Добавка (по желание) - пуканки от амарант, сушени плодове, натрошени сурови ядки и др.
 
Начин на приготвяне:
Какаовото масло се разтопява на водна баня (нормалното му състояние е твърдо). Смесва се с какаото и подсладителя и се разбива в блендер или енергично на ръка. След получаване на хомогенна смес се прибавя избраната добавка (моята беше пуканки от амарант). Изсипва се в подходяща формасвен силиконова форма за бонбони, може да се използва и цяла форма за шоколад). Формата се слага в хладилника, за да се стегне сместа (ако трябва да съм откровена, аз я сложих направо във фризера, защото нямах търпение да видя крайния резултат), а после... после настъпва шоколадовото време! :)

P. S. Светлите бонбони във форма на бисквитка приготвих от какаово масло, сусамов тахан (защото в момента разполагах само с такъв), агаве и пуканки от амарант. Тъй като се разтапят много бързо обаче, предпочетох да не включвам рецепта за тях.