Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

сряда, 20 януари 2016 г.

За етикетите, раковините и Фибоначи



Имало едно време едно момиче, което много обичало да се катери и да се разхожда по огради и парапети. Почти винаги падало, но това не било в състояние да спре порива му към височини. След всяко падане коленете му били буквално разбити, боляло го не малко, но приключението, дори и на половин-един метър над земята, си е приключение. Всеки знае, че усвояването на умението да летиш, преминава през етапа на паданията.

Появили се обаче хора, които решили, че трябва да го предпазят от нараняванията. Започнали да му повтарят, че за негово добро е да не продължава да се катери, щом не може, т.е. щом пада почти всеки път. Лепнали му етикет дори - "непохватно". И то повярвало - повярвало, че не може. И спряло. Станало предпазливо. Научило се да не се катери, за да не пада. Все по-чести ставали случаите, в които не предприемало действие, за да не направи грешка, за да не се провали. Не можело да си позволи да го боли именно защото му било отнето правото самò да се справя с болката си. Наистина било непохватно, но единствено към себе си.

В жеста на поставяне на етикети има нещо жестоко ограбващо - отнема се правото на човек да открива себе си, да се изненадва от себе си, от неподозираните си умения, защото той заживява живота на етикетите. Етикетът очертава плътни граници, които не са предизвикателство за изследване и преодоляване, а просто даденост.

Разбира се, момичето получавало и положителни етикети, но те също не били безобидни. Те го затваряли в клетката на перфекционизма. То знаело, че само миг невнимание и ще дойде разочарованието. Не искало да разочарова нито себе си, нито онези, които му поставяли красивите етикети. Разочарованието идва, когато нечии очаквания не се осъществят. Например, когато години по-късно етикетът "слънчице" станал на пух и прах заради мрачните утрини, заради бурите, които започнали да го спохождат, защото то така или иначе не било специално или необикновено и си имало съвсем обичайни бури понякога, с много дъжд и ураганен вятър... тогава се появило разочарованието. А какво е то, ако не очарование с една представка в повече? Положителните етикети са като програма, при която неминуемо се появяват бъгове или лингвистични недоразумения.
 
Парадоксално, но не само останалите му поставяли етикети - то самото също се заело с тази задача. Поставяло етикети не само на себе си, но от време на време и на други хора. След време се изморило и решило да се откаже от думите, дефинициите, назоваванията, за да се освободи от етикетите. Липсата на всичко това е наличие на тишина. Понякога в мълчанието човек разбира себе си и другите.

Когато отлепиш лейкопласт, почти винаги боли, затова трябва да го направиш с много бързо движение. Когато мястото е нежно, боли малко повече. Почти винаги мястото, върху което е била лепенката, остава леко по-бледо в сравнение с кожата наоколо. И напомня известно време за... нещо. Момичето се престрашило и започнало да отстранява етикетите... и тъй като душата е най-нежното нещо на света, то знаело, че със сигурност ще има болка - и наистина, боляло за миг, два или три, но не било нищо фатално. След това бледите очертания продължили да носят някакъв смътен спомен, но нека бъдем честни - човек трябва да помни, за да не губи връзката, а оттам и посоката.

Момичето си мислело, че с етикетите ще отхвърли голямо бреме от себе си, но нещо не било както трябва. Един ден си дало сметка, че върху етикетите е имало предимно съществителни и прилагателни имена, а глаголи напълно липсвали. И решило, напук, сега да се съсредоточи върху глаголите, защото именно при тях има действие. А без действие няма движение, няма развитие, няма живот. Вариант били и отглаголните съществителни - напр. обичане, приемане, танцуване, летене, писане и др. Спомнило си за редицата на Фибоначи (неочаквано и странно, но факт!). Нали се сещате - 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55... до безкрайност, като всяко следващо число е сума от предходните две и колкото по-големи са числата, толкова повече отношението на последните две се приближава до т.нар. златно сечение (универсален символ на хармония и съвършенство). Момичето си спомнило и за рапаните от детството си - от майка си знаело, че в раковина можеш да чуеш морето, стига само плътно да я прилепиш до ухото си. Доста по-късно разбрало, че това всъщност не е истина, но въпреки всичко след време щяло да разказва същата прекрасна измислица и на своето малко момиченце, заради любовта към морето. Характерният шум в раковината се обяснява с понятия като звуци, трептения, резонанс. Според момичето обаче там вътре се чувала тишината, умножена по много и клоняща към безкрайност.

Редицата на Фибоначи "рисува" спирала. Погледнете която и да е раковина и ще я видите. Стремейки се може би към златното сечение или по-скоро към себе си, момичето поело по своята спирала, която преди възприемало като омагьосан кръг или в най-добрия случай като лабиринт и все се губело или понякога оставало за дълго на едно и също място, заради страха от изгубване. Вече не премервало всяка своя крачка и не отричало нищо, което е било, просто продължавало напред, защото било наясно, че спиралата е прецизна, извънредна и следва причинно-следствени връзки. Не само с размах чертаело спиралата, но дори я дорисувало, украсявало, сътворявало. Започнало да изненадва себе си. Когато няма етикети, има изненади. До безкрайност...

Някои казват, че са го видели... не, не да скача с парашут, а само да танцува върху леда. Било избрало това, защото танцуването продължава, колкото ти поискаш, а наличието на лед рано или късно заличава всяка следа от непохватност, тъй като не можеш да си позволиш друг вариант. Разбира се, било на светлинни години от фигурното пързаляне, но танцът му бил не по-малко красив. Нямало наколенки поради естетически причини. Снабдило се с няколко синини, не много естетични, но дни след това именно те му помагали да не забрави неповторимото усещане да направиш нещо за първи път. Това е едно от усещанията, които карат човек да лети. А върху леда до последно, преди той да се стопи, се забелязвали множество очертания, напомнящи спирали.

понеделник, 18 януари 2016 г.

Парадокс



Наскоро един човек ми каза, че да пуснеш някого да си отиде от живота ти, не е равнозначно на това да се откажеш от него. Разбира се, веднага го отхвърлих, тъй като ми звучеше абсурдно, пасивно и парадоксално някак. Точно отказване си е и нищо друго! И как така ще се отказваш, няма ли да се бориш, няма ли да опиташ всички възможни начини да промениш ситуацията?! Беше ми необходимо известно време, за да го обмисля и да се отдалеча от първоначалната си реакция. Парадоксите са хубаво нещо. Държат те буден...

Да пуснеш някого да продължи напред без теб, наистина не означава непременно, че се отказваш от него. Точно напротив. В приемането, в уважението, в жеста няма и следа от отказ. Фактът, че съществува човек, който е достатъчно важен за нас, че да съумеем заради него да се преборим с его, привързаности, зависимости, съмнения и минало, може само да ни подсказва, че сме стигнали до етапа, когато сме способни и свободни да приемем безусловно чуждия избор. Без драма. Просто защото това е част от неговия, а и от нашия път. По този начин приемаме и себе си. И продължаваме с ново умение - да надделяваме над его, привързаности, зависимости, съмнения и минало. И кой знае, някой ден, в някоя реалност, в някой живот, може да се срещнем отново. Защото душите помнят.

"...Единственото, което знам, е, че винаги срещаме отново хората, които сме обичали преди, виждаме ги... поне още веднъж." (из "Моят път към теб", Никълъс Спаркс)

Има само един път - нашият собствен. Той неизменно ще се пресича и дори понякога за даден период от време ще се преплита и слива с нечии други пътища, но най-важното е какво се случва именно на него. Няма драми, има избори и уроци. А ако повторна среща не се осъществи, ще знаем, че поне не сме подминали поредния парадокс, разпознат като знак и трансформиран в опитност.

неделя, 10 януари 2016 г.

Посоки, съвпадения, синхроничности




Написах следващите редове не защото някой би се интересувал къде съм живяла и работила, а защото те са илюстрация на низ или мрежа от синхроничности*, случили ми се за последните 10 години (и сега си давам сметка, че именно 10 януари 2006 г., колкото и формално да звучи, беше начало на нов етап в живота ми, т.е. избистрянето на това през последното денонощие под формата на текст няма как да е било случайно). Иска ми се да покажа, че по един или друг начин човек сам чертае пътищата си и винаги се връща там, където си е проправил пътечка някога. Винаги се връщаме към нещо познато - например места, личности... И нещата не се заключават в случайни обстоятелства и съвпадения, а в направени избори и закономерности. За всяко нещо има причина. Затваряме цикли, след което се отварят нови. Написах тези редове и вероятно защото в момента имам нужда от карта или поне от проверка на личния компас (често се случва нещо да ми се изясни, след като напиша текст за него).

Докато живеех в Студентски град, през лятото преди магистратурата останах в София, за да си потърся работа. Тогава доста често с най-добрата ми приятелка ходехме до местоработата на брат й на бул. "Ал. Стамболийски". В края на лятото започнах работа в едно радио в ж.к. "Дървеница".

След като напуснах радиото в ж.к. "Дървеница", започнах работа на бул. "Ал. Стамболийски". Там, случайно или не, се намираше шоурумът на фирмата, в която бях кандидатствала. Скоро след това се преместих да живея в ж.к. "Зона Б5", непосредствено зад Mall of Sofia, който се намира на ъгъла на ул. "Опълченска" и бул. "Ал. Стамболийски". 

Офисът на фирмата, в която работех, след време се премести в ж.к. "Младост". Приблизително тогава стартираше строежът на The Mall на бул. "Цариградско шосе" и ние искахме да ги привлечем за клиент. Фирмата продаваше санитарен фаянс, гранитогрес, обзавеждане. Най-големите сделки бяха с хотели, жилищни комплекси от затворен тип и молове.

След като кризата удари строителния бизнес и не малко обекти бяха замразени, реших да си потърся друга работа. Ходих на три последователни интервюта в едно списание. Позицията беше за главен редактор, а офисът - в ж.к. "Хладилника". Не започнах работа там. На финала останахме аз и още един кандидат, но предпочетоха него заради редакторския опит, който имаше. 

Не след дълго започнах работа в голяма компания. Местоработата беше в ж.к. "Хладилника". Компанията след известно време премести централата си на бул. "Цариградско шосе" в офис сградата, прилепена към същия онзи мол, където бях ходила, когато всичко там беше още само кал и дървени скелета. След известно време се преместих да живея в ж.к. "Младост". 

Излиза, че някак първо съм правила пунктири, след това линии, а точките са недвусмислено определени - ж.к. "Дървеница", бул. "Ал. Стамболийски", ж.к. ладост", ж.к. "Хладилника", бул. "Цариградско шосе". За да затворим кръга, ще кажа, че сестра ми отскоро живее в ж.к. "Дървеница". Често й ходя на гости. За последните години е имало няколко периода, в които сме живели заедно, и нещата може да са се преплели някак. А и сега се сещам, че тя ме беше придружила на едно от интервютата в радиото в ж.к. "Дървеница". Трябва да й го припомня. Би могло да се допусне, че нашите пътища и тези на хората, които са ни близки, си взаимодействат по някакъв начин.

И сега малко за сънищата. Случвало ми се е да сънувам нещо, което много съм искала да ми се случи в действителност, но на съответния етап е било по-скоро в полето на НЕвероятностите. Един конкретен сън отпреди години, за който си спомням ясно, е свързан с определен човек и с отношенията ми с него. Тогава си мислех, че сънуваното е всичко друго, но не и вероятност, а още по-малко потенциална реалност. В крайна сметка се случи, макар и не на следващия ден, а месеци по-късно. Ако съществуват паралелни вселени, паралелни реалности, безброй много измерения, във всяко едно от които се проявява отделна потенциално мислима възможност, всеки един различен избор, защо не сънищата да са един от мостовете между всичко това? Както и да стоят нещата в действителност, е добре човек да има виждане или по-скоро да се научи да развива у себе си някакъв тип сетивност относно синхроничностите, защото те са знаците по пътя. Най-често обаче си даваме сметка за тях от дистанцията на времето. 

Мисля, че доста се заседях на последните точки, но... както казват руснаците: "да поседнем преди тръгване".


*Синхроничността е явление на уж случайно стичащи се съвпадения в живота ни. Случайността обаче е само привидна, а синхроничните явления са причинени от ментално емоционалния ни когнитивен живот. Например, мислим си за някого, а той след малко се обажда по телефона или го срещаме зад ъгъла. Или сънуваме определена ситуация и тя се случи почти едно към едно на следващия ден. Или ако сме в добро настроение, просто като си живеем живота, ни се случват един куп хубави неща - обективно, не просто защото виждаме света през призмата на доброто си настроение и правим проекция, но реалните житейски обстоятелства се синхронизират така, че ни върви като на нож в масло. И обратното - когато сме емоционално "долу", сякаш всичко е против нас. Сега тук психологическото обяснение за субективната проекция е в пълна сила. Това, което обаче психологията или която и да е наука не може да обясни, е обективната промяна на стечението на обективните обстоятелства според вътрешното състояние на човека. Юнг нарича подобни явления синхроничности. (източник – Уикипедия)

вторник, 5 януари 2016 г.

Лични еквилибристики



Словесните еквилибристики са загуба на време.
Любовните еквилибристики са загуба на смисъл.
Житейските еквилибристики са загуба на път.

Стремежът към равновесие е един от сигурните начини за изгубване на себепространство. Оказва се, противно на очакваното и общоприетото, но и в унисон с тях, че балансът, премереността и примерността често образуват оксиморон с полета, себеизразяването и изключителността. Златната среда срещу периферията, която е изтъкана от крайности. Отвъд компромиса на средата (сега си давам сметка, че оттам идва "посредственост"), в периферната (не)възможност, са мислими поривът, трепетът, мечтата. Не са гарантирани, но са пожелавани, което ги прави на един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък някои загуби са неотложни и необходими. Дори и тези на смисъл и път. Най-вече те. Заради намирането след това. Повечето загуби, ако си ги позволим, са всъщност намиране. На липсващи парчета, цветове и посоки. На разместени думи, знаци и целувки. Всяко намиране е изненадващо и вълнуващо. Всяко намиране е самодостатъчно. До следващото. Винаги има следващо.

Словесните еквилибристики са загуба на време. Но пък намерих (не)предвидимата илюзия за смисъла и разнопосочността в хоризонтите по пътя. На един дъх разстояние.

Словесните еквилибристики са загуба на време. А времето не съществува.

понеделник, 4 януари 2016 г.

Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели


XXI

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, - какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата. - За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете... мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
 

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
 


Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
 


И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.


из "Малкият принц", Антоан дьо Сент-Екзюпери

неделя, 3 януари 2016 г.

ЧНГ 2016



Обичайте себе си, грижете се за себе си, дръжте на поетите към себе си обещания.
Търсете.

Четете.
Учете.
Експериментирайте.
Обичайте.
Прегръщайте.
Целувайте.
Танцувайте.
Усмихвайте се.
Мечтайте.
Спортувайте.
Творете.
Пътешествайте.
Променяйте се.
Осмелявайте се.
Не отлагайте.
Следвайте сърцето си, за да бъдете в хармония със себе си.
Следвайте знаците, за да бъдете в хармония с пътя си.
Бъдете отговорни и знайте, че всичко, което търсите, вече е във вас самите.
И може би вместо абревиатурно, е добре да се научим да изписваме думите и изреченията в живота си изцяло, калиграфски и подчертано. Защото всичко има значение.