Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

понеделник, 7 декември 2015 г.

Вместо равносметка

 

Тъкмо сме се озовали насред декември и, за разлика от всичко в природата, което забавя ход, започваме да бързаме. Да се видим с хората, за които не ни е достигало време, да си отговорим на един куп въпроси - защо и как, и кога..., а и да не забравим подаръците - един тон, тъй като сме максималисти и перфекционисти. Бързаме да свършим всичко онова, което през годината не сме успели, все едно на 31 декември в полунощ нещата ще са безвъзвратно загубени. Много шум за нищо и панаир на суетата в едно.

Подаръците. Те са израз на признателност, уважение и обич, но в не малка част от случаите са и компенсиране на някаква липса - на време, на внимание, на пълноценно общуване. И всичко, за съжаление, е тясно свързано с консуматорството. Не казвам, че приключвам с подаръците. Не, но поне малко промених нещата. Избирам уникати на български автори, вложили таланта, труда, искрата си в онова, което изработват с ръцете си. Те не могат да бъдат открити в мола, а в малки арт магазинчета, често само онлайн, в лични блогове или фейсбук страници. Прозвуча като реклама, знам, вътре съм и с двата крака, но донякъде този избор е начин за бягство от щампата. Това, което всъщност исках да кажа, е, че е добре човек да поработи върху баланса - освен на вещите да обръща навременно внимание и на другото, вместо да запълва неговите липси... с вещи. Да присъстваме за някого не само на празници, защото останалото е лицемерие. Най-ценният подарък е време - както за даден човек, така и за себе си. Цяла година старателно замитаме под скъпия килим прашинки, защото все няма време за тях, защото сме прекалено заети с какво ли не... задачи, поредната доза парализиращи новини, най-обикновени битовизми. А прашинките са част от нас и е важно да си позволим да притихнем за миг и да ги разгледаме. Да проверим дали всичко си е на мястото или пък дали няма нещо за изхвърляне. Да присъстваме за себе си.

В последните години коледните и новогодишните празници ми въздействат малко изнервящо, тегаво ми е и на моменти място не мога да си намеря. И все по-често си задавам въпроса как и какво точно да празнувам, като знам, че има деца, които нямат детство, че хората се унищожават едни други, че светът е полудял. Как да празнувам, като знам, че нашите баби и дядовци гладуват? Как се очаква да обясня примерно на дъщеря си какво прави старецът, седящ с протегната ръка на тротоара или ровещ в контейнера за боклук? Тя винаги се впечатлява от уличните музиканти. Там отговорът е по-лесен: те правят музика. Всъщност еднакво ценни са животът и достойнството на всеки, без значение от възрастта или каквито и да било други маркери. Та на фона на някои неща драмата с избора на коледни подаръци е меко казано нелепа.

Мисля си, че в днешно време сигурно има деца, в чиито представи на Коледа отбелязваме рождения ден на дядо Коледа, който ще празнува, раздавайки подаръци на послушните и пиейки кока-кола в компанията на бели мечки. Не знам дали е смешно или жалко. В човешката история има не един пример за изместване и подмяна на фокуса. Къде е Иисус Христос в цялата картина и каква е връзката на дядо Коледа с християнския празник Рождество? Децата пишат писма до дядо Коледа, възрастните - до своя бог и на никого не му хрумва да се обърне към самия себе си. Споменах изместване на фокуса... При религиите има изместване на центъра - от човешката личност към божеството/пророка. Може би при източните религии и учения това не е дотолкова застъпено. Самата концепция за религиите е свързана до голяма степен с контрол. Това е един от най-удобните лостове за налагане на идеология и статукво, както и за поддържане на разделение, противопоставяния и конфликти. Това обаче е тема, в която няма да задълбавам сега.

И още малко за купуването и подаръците. Знам от баща ми, че, когато сестра ми беше малка (тя е родена през "преломната" 1989 г.), е имало период, в който й е отвличал вниманието от сергиите на пазара, защото е нямал възможност да й купи мандарини. Днес аз мога да купя на своята дъщеря не само мандарини, но и всякакви други плодове, та даже и органик версиите им, струващи 2-3 пъти повече. И с играчки е презадоволена - дървени, образователни, Монтесори ориентирани, все едно. Натрупаните играчки заемат наистина много пространство, а с огромна част от тях тя не си играе, не ги забелязва дори. Затова напоследък съм спряла да купувам играчки, за разлика от книжки. Стигнах до извода, че за едно дете е неизмеримо по-ценно самото то да участва в творческия процес, защото по този начин му отделяш от времето си - време, през което правите нещо заедно, осигуряваш му възможност да открие и развие някое свое умение, способност, талант и най-важното - за него това е приключение, за разлика от акта просто да купиш и да му предоставиш някоя играчка от магазина. Споменах малко по-рано за таланта, труда, искрата - у всеки ги има и могат да се проявят чрез въображение, вдъхновение и действие. И много свободно пространство.

Оказва се, че моят декември е доста интровертен. Погледът навътре в себе си е нещото, което обикновено ни убягва - поради липса на време, поради липса на център, поради липса на цялостност. Този поглед е възможен, когато след многократните и наслоени във времето стереотипни измествания на фокус и център, изберем да открием своите собствени. Когато освободим пространство във и за себе си. Когато забавим темпото, за да се обърнем не към друг, а към себе си - с писмо, мисъл или тишина. Установих, че не всички прашинки са за изхвърляне, защото при определени условия някои могат да светят и танцуват, почти като снежинки. А и са си мои.