Дом

Губим време, губим хора.

Губим моменти, в които е можело да кажем "обичам те" и "благодаря за всичко".
Някои хора си тръгват от живота ни, защото така са решили. Други си тръгват, защото това е пътят им. Тръгват си тихо.
Когато сме били деца, не сме мислели за това. Представяли сме си, че тези хора винаги ще ги има – били са там преди нас, после са живеели с нас и заради нас.
Когато загубиш някого, си припомняш онова клише, че времето лекува. Времето не лекува. То е измислено за удобство от нас, хората. Затова и си позволяваме да го губим толкова много.
Когато загубиш някого, се опитваш да се справиш. Никога не се справяш. Просто продължаваш да живееш. Няма ден, в който да не си спомняш.

Отначало ти се струва, че всичко е всъщност някак обратимо. Отричаш. Бягаш. Потъваш. После идва ден, в който се примиряваш. Не, помиряваш се. Вместо сбогом. Приемаш, че няма нужда от изречени думи и обяснения и че всичко онова, което не си успял да кажеш, мислейки, че разполагаш с цялото време на света, е било ясно. Някои хора просто са наясно, че сме с тях в мислите си. Те ни познават, затова - нали са били там и преди нас.
Ревниво пазиш в сърцето си времето, когато сте имали моменти заедно. Това местенце си е само твое, то е видяло сълзи, но и радост, обич и благодарност.
Продължаваме.
И няма ден, в който да не си спомняме.

"Домът е хора. А не място. Ако се върнеш там, след като хората са си отишли, ще видиш само онова, което вече го няма." (Робин Хоб)

***

Баба и дядо бяха моят идеал за семейна двойка. Нито една дума накриво, нито веднъж повишаване на тон, нито един опит за доминиране, единствено синхрон, екипност, неизменно уважение, благост и безусловно приемане на другия с всичките му плюсове и минуси. И изглеждаше така, все едно минуси изобщо нямаше. Така ги помня. Хора от един друг свят. Проблясък от друго време. Дядо си отиде 13 години преди баба. Тя до края не успя да го прежали в сърцето си.

Баба беше здрава, силна, енергична жена. Категорична, с невероятно, някак самобитно чувство за хумор – от онова, което щипе, понякога малко солено, но и което топли дълго след разказаната история. Никога не се месеше на синове и внуци – казваше, че всеки трябва да си знае мястото. Никога не се оплакваше – предполагам, е било под достойнството й. Живееше с болката си, мъкнеше я стоически със себе си, но без да се натрапва и пак с онова, нейното си чувство за хумор.

Беше майсторка на всичко, което се приготвя от тесто. Седмица преди да си отиде, се била запасила с двайсетина пакета брашно – да има за зимата. За баници, катми, милинки и всичко, всичко... за вече порасналите й внуци и мъничката й правнучка. Все ни чакаше.

Баба си отиде, както и живя – без да се натрапва, тихо, с нищо и никога под достойнството си. Беше неочаквано, нямаше сбогуване. И тогава разбрах какво означава "разбито сърце". Една година по-късно нелепо търся машина на времето, за да съм тази вечер там, при нея и да не я оставя да заспи.

Детско безвремие - когато можех да си говоря с нея, да пием кафе инка, да ходим заедно до селската библиотека (четях и препрочитах книжките за Карлсон), да ми дава по 15 бадема на ден и лъжица сусам, да говорим на животните в двора, да берем грозде от асмата, да правим доматен сок, кифлички с мармалад и сусам и соленки с пълнеж от сирене и яйце, да плетем, да гледаме сериали...

С годините започнахме да се чуваме по-рядко. В деня на сватбата ми ми даде 500 лв., увити в лист от тетрадка. Нямаше картичка, само на листа с нейния почерк простичко написано „Десе, желая ти цялото щастие на света. Баба“. В този ден се престраши за първи път, откакто дядо го няма, да играе хоро – нали най-голямата й внучка се омъжваше...

Щастлива съм, бабо. Старая се.

Липсваш.