Чадърени срещи

"Walk On" - Gina Brown Art

Дъждът започваше да се усилва и се налагаше да си намеря някакъв заслон. Някъде надолу по улицата може би имаше магазинчета или заведения с козирка, където да се скрия. Докато се колебаех какво да направя и накъде да тръгна, чух зад себе си забързани стъпки - звук от токчета по тротоара. Една жена с червен чадър ме задмина, пресече и се озова в градинката. Там я чакаше мъж. Прегърнаха се за кратко. После тя остави разгънатия си чадър на една пейка и се приюти под неговия - черен, класически мъжки чадър. Пресякоха улицата и така чух част от разговора им.
- Още ли продължаваш да го правиш?
- Да. Така някой може да намери нещо, предназначено само за него, в точния момент.
- Този е със звездички. Да не би да е детски?
- Хах, не! Това, че понякога си купувам детски сандали, не означава, че и чадърите ми са детски. Напротив - чадърите ми са за възрастни. Просто обичам звездички.
- Знам. И точки.
- Да! И ноември обичам...
- Откога?
Скриха се в едно кафене надолу по улицата. Аз взех червения чадър, който все още стоеше самотно на пейката. Имах още няколко задачи, които благодарение на него нямаше да пропаднат.
Какви ли бяха? Приятели, двойка, семейство?... Замислих се за срещите и за отпечатъците, които те оставят. Всяка мисъл, всяка емоция оставя своя отпечатък. Понякога деликатно и скрито, друг път по-дълбоко и дори видимо, като белег. Срещите са най-различни, но винаги са белязани от къс откраднато, подарено, споделено време. Аромат, усмивка, поглед... Някъде, някога, защото...

След около час и половина ги видях отново. Подминаха ме. Чух я да казва:
- Чудесно е това! Толкова се радвам!
- Колко червени чадъра си купила през последните няколко години?
- Не знам, важно ли е?...
- Важно ли е?
- Важен е дъждът.
- А какво ще се случи, ако един ден се окаже, че по магазините са свършили всички червени чадъри?
- Ще си намеря някой на някоя пейка или ще се възползвам от твоя скучен чадър.
- Ще те изпратя до метрото.
И аз отивах натам. На влизане в метростанцията ги видях. Кратка прегръдка за довиждане и се разделиха. Разминах се с него. По нейните устни прочетох "бъди щастлив". Той нямаше как да я чуе, защото в този момент вече излизаше.
Явно бяхме и в една и съща посока, защото я видях да се качва в моята мотриса. Седнах до нея и прекъснах SMS-а, който пишеше: "бъди щаст...".
- Мисля, че този чадър е Ваш.
- Да, благодаря Ви, но повече няма да ми трябва. Задръжте го, моля.
- Благодаря.
Трябваше да слизам на следващата станция и за втори път прекъснах SMS-а й:
- Все пак Ви го оставям. Заповядайте.
- Не, задръжте го, наистина няма да ми е нужен.
- Човек никога не знае... А и до края на ноември прогнозата е за дъжд. Довиждане и хубава вечер!
Оставих чадъра на седалката до нея и слязох.

Дом

Губим време, губим хора.

Губим моменти, в които е можело да кажем "обичам те" и "благодаря за всичко".
Някои хора си тръгват от живота ни, защото така са решили. Други си тръгват, защото това е пътят им. Тръгват си тихо.
Когато сме били деца, не сме мислели за това. Представяли сме си, че тези хора винаги ще ги има – били са там преди нас, после са живеели с нас и заради нас.
Когато загубиш някого, си припомняш онова клише, че времето лекува. Времето не лекува. То е измислено за удобство от нас, хората. Затова и си позволяваме да го губим толкова много.
Когато загубиш някого, се опитваш да се справиш. Никога не се справяш. Просто продължаваш да живееш. Няма ден, в който да не си спомняш.

Отначало ти се струва, че всичко е всъщност някак обратимо. Отричаш. Бягаш. Потъваш. После идва ден, в който се примиряваш. Не, помиряваш се. Вместо сбогом. Приемаш, че няма нужда от изречени думи и обяснения и че всичко онова, което не си успял да кажеш, мислейки, че разполагаш с цялото време на света, е било ясно. Някои хора просто са наясно, че сме с тях в мислите си. Те ни познават, затова - нали са били там и преди нас.
Ревниво пазиш в сърцето си времето, когато сте имали моменти заедно. Това местенце си е само твое, то е видяло сълзи, но и радост, обич и благодарност.
Продължаваме.
И няма ден, в който да не си спомняме.

"Домът е хора. А не място. Ако се върнеш там, след като хората са си отишли, ще видиш само онова, което вече го няма." (Робин Хоб)

***

Баба и дядо бяха моят идеал за семейна двойка. Нито една дума накриво, нито веднъж повишаване на тон, нито един опит за доминиране, единствено синхрон, екипност, неизменно уважение, благост и безусловно приемане на другия с всичките му плюсове и минуси. И изглеждаше така, все едно минуси изобщо нямаше. Така ги помня. Хора от един друг свят. Проблясък от друго време. Дядо си отиде 13 години преди баба. Тя до края не успя да го прежали в сърцето си.

Баба беше здрава, силна, енергична жена. Категорична, с невероятно, някак самобитно чувство за хумор – от онова, което щипе, понякога малко солено, но и което топли дълго след разказаната история. Никога не се месеше на синове и внуци – казваше, че всеки трябва да си знае мястото. Никога не се оплакваше – предполагам, е било под достойнството й. Живееше с болката си, мъкнеше я стоически със себе си, но без да се натрапва и пак с онова, нейното си чувство за хумор.

Беше майсторка на всичко, което се приготвя от тесто. Седмица преди да си отиде, се била запасила с двайсетина пакета брашно – да има за зимата. За баници, катми, милинки и всичко, всичко... за вече порасналите й внуци и мъничката й правнучка. Все ни чакаше.

Баба си отиде, както и живя – без да се натрапва, тихо, с нищо и никога под достойнството си. Беше неочаквано, нямаше сбогуване. И тогава разбрах какво означава "разбито сърце". Една година по-късно нелепо търся машина на времето, за да съм тази вечер там, при нея и да не я оставя да заспи.

Детско безвремие - когато можех да си говоря с нея, да пием кафе инка, да ходим заедно до селската библиотека (четях и препрочитах книжките за Карлсон), да ми дава по 15 бадема на ден и лъжица сусам, да говорим на животните в двора, да берем грозде от асмата, да правим доматен сок, кифлички с мармалад и сусам и соленки с пълнеж от сирене и яйце, да плетем, да гледаме сериали...

С годините започнахме да се чуваме по-рядко. В деня на сватбата ми ми даде 500 лв., увити в лист от тетрадка. Нямаше картичка, само на листа с нейния почерк простичко написано „Десе, желая ти цялото щастие на света. Баба“. В този ден се престраши за първи път, откакто дядо го няма, да играе хоро – нали най-голямата й внучка се омъжваше...

Щастлива съм, бабо. Старая се.

Липсваш.

Извън зоната на комфорт (III част)

Да поговорим за източниците на информация и смисли – телевизия, интернет, език. Искам да уточня, че те са посредници, а не източници. Дори и само заради това можете да спрете да гледате телевизия. Аз го направих преди известно време и мога да кажа, че никак не ми липсва. Понякога можете изобщо да не търсите информация наготово. Например, избирате си място и отивате там без предварителна подготовка и бекграунд. Научавате това, което ви е интересно, от местните, а не от Гугъл. Така няма да имате очаквания, а знаете, че почти винаги, когато имаме предварителна нагласа, се разочароваме, защото на практика се оказва, че нещата са малко или много далеч от това, което сме си представяли. Предлагам ви да посетите Белинташ. Аз обожавам Родопите, а това място притежава специфична енергия. Относно езика – освен че е средство за общуване, посредник, той в много случаи е и бариера. Често се случва да ограничава, вместо да освобождава и изразява. Има мисли и емоции, които се смаляват или дори блокират, когато понечиш да ги предадеш вербално. Но има и думи, чрез които можеш да твориш и променяш.

И накрая – нещо за взаимоотношенията. Вместо на конформизъм и притеснения да не засегнете някого, заложете на откровеност и прямота. Научете се да бъдете откровени пред себе си и пред останалите. Не се тревожете за това как те ще изтълкуват ваши думи или поведение, това е техен избор, не е ваш проблем, това не сте вие, а чужда интерпретация. Ако не сте съгласни с някого, кажете му го. Ако обичате някого, кажете му го (условностите и обстоятелствата не са от значение). Ако искате да си тръгнете от някъде, направете го.

Ще се отклоня малко (а може би не съвсем), но не ми се иска да пропусна нещо важно. Опитвайте се все по-често да се вслушвате в тялото си. Когато то страда, причината често се крие доста по-надълбоко, отколкото обикновено предполагаме ние или ортодоксалната медицина. Нещата невинаги се свеждат до изолирана физиология и биохимия. Свикнали сме да лекуваме симптоми, без да се опитваме да откриваме причините зад тях. Свикнали сме да се обръщаме към посредници – учител, доктор, гуру, вместо да се обърнем към себе си, да чуем собствения си глас, да открием същността си. Обръщайте внимание на чистотата - на храната, която приемате, на мислите и емоциите, които имате, на взаимоотношенията си с другите, на личността си. Всичко е енергия и тази енергия вибрира в тясна и сложна взаимосвързаност. Няма да задълбавам в дебрите на квантовата физика, най-малкото защото нямам необходимия набор от знания. Имах невероятен учител по физика, който, между другото, спечели наградата „Мъж на годината“ за 2014 г. Въпреки всичко на 17-годишното момиче, което бях тогава, му беше безкрайно скучно в часовете по физика. Там обаче не всичко е формули, които не ни говорят нищо. Физиката може да бъде много вълнуваща, защото е в състояние да хвърли светлина върху определени истини и илюзии по неповторим начин. Но по-ценното е друго. Знаете ли кое прави гениите гении? Големите очила и разрошената коса? Не. Откриването на отговори без посредници. А за да стигнеш до отговори, е необходимо да зададеш точните въпроси и да искаш да разбереш отговорите им. Да търсиш и да не се страхуваш от онова, което ще откриеш.

Енергията е в основата на всичко, тя може да (се) материализира. С мислите си можем да създаваме своята реалност. Колко пъти ви се е случвало да не можете да прогоните дадени упорити мисли, приятни или не дотам, и не след дълго да се случи нещо, което да ви накара да си кажете, че сте имали предчувствие? Не знам дали е предчувствие или привличане, по-основното е, че няма нищо случайно. Ще дам и още един пример, който почерпих от нещо прочетено неотдавна. Щитовидната жлеза съвпада с пета, гърлена чакра. Чакрите, знаем, са центрове на завихряне на енергия. Дисбалансът на гърлената чакра, която е център на комуникацията, води до дисфункция на щитовидната жлеза в следствие на натрупани неизказани негативни емоции. Звучи логично, нали? Далеч съм от мисълта, че истинското ефективно лечение се състои в синтетични хормони, които, доколкото знам, се приемат до живот. Това не е излекуване, а поддържане на състояние, потискане на симптоми, пренебрегване на истинската причина, капсулиране. Знаете ли, че с йога може да се лекува почти всичко?

Връщайки се към зоната на комфорт и безкрайното пространство извън нея, бих искала да подчертая, че с написаното нямам предвид отрицание на онова, което е вашият живот в момента, а трансформация и неспирно движение. Ден, месец, година или повече без стереотипи, навик, рутина. Без вкопчване в илюзорната идея за сигурност на всяка цена. Комфортът е удобен, но това не е достатъчно, когато не следваш себе си, интуицията си, сърцето си, нали? Удобството невинаги е здравословно.

И се сещам за една аналогия. Детето се катери по дървото, без да се притеснява, че може да падне (а нека не забравяме, че ожулените колене също са вид опитност). Отдолу няма предпазни мрежи, но то не мисли за това - щастливо е там, горе между клоните, защото от това място вижда много повече, отколкото, когато е долу, на земята. И след първото приключение то не спира да търси нови предизвикателства...

Missing

by Hangmoon

винаги са ме плашели сбогуванията

извън равновесната точка

никога не съм знаела как да се държа

какво да кажа

понякога можеш да кажеш успех

друг път дори

до скоро

ей така напук

понякога можеш да кажеш всичко

стига само да помълчиш

понякога ги пропускаш
или са наужким
понякога са с човек
понякога за момент
понякога заради принципи
понякога са предварителни
понякога от добро възпитание
понякога от смелост
понякога от страх
понякога от любопитство
понякога поради достоверност
понякога са независими
понякога са неизбежни
понякога болят
понякога са претръпнали

но винаги и неизменно

всяко сбогуване завещава липси

те парадоксално присъстват
пристъпват
празни и пълни
но никога половинчати

дори се наместват удобно и завинаги

почти и сякаш

а аз

нямам повече място за липси

и нямам време за старите
най-добре е да поразчистя

но не за да направя място за нови

а за да отворя ново пространство 
за себе си
и за самодостатъчните сбогувания
които не се нуждаят от липси

Извън зоната на комфорт (II част)

Не знам какъв жанр книги предпочитате, но и тук можете да експериментирате, като се запознаете с нещо ново за вас или пък си припомните нещо познато, но позабравено. Например фантастика (Айзък Азимов, Артър Кларк, Робърт Хайнлайн, Дъглас Адамс, Любен Дилов-баща, Аркадий и Борис Стругацки, Станислав Лем...), славянски литератури (Адам Мицкевич, Болеслав Прус, Хенрик Сенкевич, Бранислав Нушич, Ярослав Хашек, Карел Чапек, Станислав Лем, Милан Кундера...), руска класическа литература (Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Достоевски, Толстой, Чехов...), френски символизъм (Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме...) или каквото друго ви хрумне. Безспорно книгите са нечия друга опитност, но неминуемо задават нови гледни точки и въпроси, а оттам и наша собствена опитност. Някъде бях прочела, че веднъж написани - текстът, книгата - вече не принадлежат на своя автор и всеки индивидуален прочит ги прави притежание на съответния отделен читател.

Ако обичате кино, също можете да се преориентирате, като замените киното с театър, изложба, балет, опера. Аз тутакси бих посетила моноспектакъл на Мариус Куркински! Ако пък харесвате Лондон, можете да потърсите постановка, в която играе примерно Джъд Лоу с неговия неустоим британски акцент и син поглед. Дори и да не ви се очертава скоро пътуване в тази посока, нищо не ви пречи да проверите програмата на театрите там и да резервирате билет, никога не се знае... Наскоро мернах афиш за „Henry V“ в Barbican Theatre за периода 07.11.–30.12. тази година с участието на Джъд Лоу, цените на билетите бяха от порядъка на £25-55. Ако няма опция за резервация, ще се наложи да закупите билета. Най-лошото, което може да се случи, е с кредитната ви карта, не с вас. Освен това някъде из сайтовете имаше вариант за flexible ticket, което означава, че при отказ следва да заплатите не цялата стойност, а някаква минимална такса. Разбира се, проверете си сами всичко подробно, аз минах доста набързо през информацията, фокусирах се повече върху сините очи на Джъд... Може пък и да отидете наистина. Както казах, човек никога не знае. Колкото и глупаво да е на пръв поглед едно такова начинание, в крайна сметка да гледате Джъд Лоу наживо би било доста по-вероятно с наличен билет за постановката, отколкото без такъв. Нали?

Що се отнася до музиката, ви предлагам да чуете парчета примерно на Bliss, When The Clouds, Karunesh, както и тангата на Астор Пиацола, а ако харесвате филмова музика, пък и не само - Ханс Цимер, Хауърд Шор, Лудовико Ейнауди. 

Ако е неписано правило всяко лято да ходите на море, следващия път можете да отидете на планина. В планината, уверявам ви, усещането е несравнимо различно. Там човек може да открие себе си и нови смисли. Или да обиколите всички водопади в България – колекционери на водопади! Вълшебство е да гледаш и да слушаш падаща вода сред природата.

Ако пътувате до работното си място с метро, можете да пробвате една седмица с автобус, велосипед или просто да слезете на по-ранна спирка, да походите пеша, да минете по нови пътеки. Така например може да срещнете някого, а, както знаете, случайни срещи няма. Ако това не се случи, поне ще сте имали приятни разходки и време насаме със себе си.

Ако не се чувствате удовлетворени от работа зад бюро с 8-часов работен ден, можете да помислите за някакъв собствен проект или за фрийланс (работа на свободна практика). Знам, че е малко стряскащо в началото, но това може да се окаже и буренясалият път към самите вас и вашата истинска творческа същност. Можете да се върнете за миг в детството си, за да се опитате да видите какви сте искали да станете, когато пораснете. И дали някъде по пътя след това не сте си останали на познатия коловоз, отдалечавайки се все повече от мечтата си, защото сте се страхували да не би влака да дерайлира. Възрастните се страхуват от най-различни неща.

Предполагам, имате две-три дипломи. Това няма никакво значение. Можете да се запишете на някакъв курс - програмиране, творческо писане, фотография, солфеж, народни танци, грънчарство, дърворезба, парапланеризъм. Или нов език, например испански, чешки - ако не друго, то при следващото ви пътешествие до Барселона или Прага ще са ви от полза.

(следва...)