Винаги съм обичала
писането, уютно ми е някак с него. Но онова личното интуитивно писане, в което
има ваене и отношение към детайла, интимност и възможност за преживяване на
всичко отначало. Онова слово, на което можеш да се насладиш както на чаша
ароматно совиньон блан или на чаша чай с джинджифил, портокалови цветчета и
канела.
Писането е страст,
всеки текст е при-страстен. Без значение дали пишеш за филм, място, книга, личност,
събитие, в текста ти винаги ще присъства твоето „аз“. Нещо повече, то ще се разгръща
и осъществява чрез твоя текст. И няма никакво значение дали този текст ще
достигне до нула, един, стотици или хиляди читатели. По-важното е, че посредством
него ще си се слял със себе си. Тривиално, но вярно.
За да направиш
място за страстта си обаче (без значение от нейната разновидност – писане,
рисуване, пеене, танцуване, тичане, катерене, гмуркане, летене...), защото това
е нещо всеобхватно и невиреещо затрупано в тесни пространства, е необходимо първо
да се потрудиш малко – да поразчистиш. Можеш да започнеш със стари вещи и да
преминеш към старите мисли, старите взаимоотношения, старите енергии... всичко, което е насъбрало прах
и те е вкопало в рутина. Когато се отстрани излишното (смело, с размах и финес,
без угризения и оправдания), е възможно откриването и случването на другото,
защото едва тогава то ще може да
диша и няма да се изгуби по пътя си към теб.
И малко по малко започваш
да си спомняш как някога си я опаковал старателно,
поставил си я в кутийка или няколко, които си подредил в чекмеджета, шкафове или на по-видни
места. И докато си чакал знак, вдъхновение, подходящ
момент, гръм..., тя, страстта ти, е чакала реда
си. И ето че всичко си идва на
мястото.
