Тя е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко.
Започна да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение.
Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино.
И да пътува много обича.
Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката.
Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение
.

събота, 31 октомври 2015 г.

Криворазбраната любов



Jardin de Tuileries, Paris
Снимка: личен архив



Търся любов. Истинска любов. Абсурдна, неудобна, всепоглъщащa…  любов, при която не можем един без друг. И не мисля, че тази любов се намира тук, в този скъп апартамент в прекрасния хотел в Париж.“

Харесвах тези думи на Кари Брадшоу. Но дали истинската любов е именно такава? Искаме ли я така описана за себе си? По-важен обаче е въпросът дали с всички анализи и дефиниции, очаквания и представи, предубеждения и клишета, с всички чужди и свои романи, драматизации и екранизации не саботираме постоянно любовта.

Кари си тръгна, за да връхлети именно върху любовта, която търси. Да се приюти в нея. И без да сме чели Юнг, няма как да не отбележим, че й се получи някак синхронично. Финалът ми навява асоциация с „Отнесени от вихъра“. Не знам дали ефектът е търсен, но, доколкото си спомням, любовта там беше абсурдна, неудобна, всепоглъщаща“. Книги, превърнати в успешни филмови сценарии.

Обичам Париж. От 13-годишна мечтаех да отида там и отидох - на меден месец. Преди рядко успявах да избягам от клишетата, пък и през някои просто се изисква да преминеш, защото са красиви и защото в определен етап имаш нужда от това. Но клише или не, в Париж се почувствах уютно.

Кари и Тузаря, Скарлет О‘Хара и Рет Бътлър са емблематични двойки, но моите истински герои бяха баба и дядо. Възхищавах им се. Хармония, неизменно уважение, благост и безусловно приемане на другия с всичките му плюсове и минуси. И изглеждаше така, все едно минуси изобщо нямаше. Така ги помня. Едва ли са анализирали любовта си, просто са я живеели. Баба не е имала стая пълна с дизайнерски дрехи и обувки и рубрика в известен вестник или списание, нито дядо е бил „тузар“. И в „града на любовта“ не са ходили. Доколкото ги познавах, и от драмата са били далеч. Съмнявам се някога тяхната любов да е била „абсурдна, неудобна, всепоглъщаща“. Но съм сигурна в едно – те не можеха един без друг, а на мен ми беше уютно с тях.

Парадоксално или не, изживях парижката си мечта донякъде сама. Леко се разочаровах, но по-късно си дадох сметка, че е невъзможно и ненужно да се опитваш да вписваш в сценариите си когото и да било. Не че това ми спести впускането в драматизации и екранизации... И там, някъде по средата между филмовите двойки и баба и дядо, има от всичко - любов, грижа, гняв, обида, разочарования, възхищение, уважение, даване, споделяне, отнемане, викове, тишина, раздели, събирания, съмнения, решения.

Преди години един човек ми каза, че любовта е решение. Не ми хареса. Звучеше ми толкова прагматично и антиромантично и беше в пълен разрез с моите главозамайващи клишета и разтърсващи сценарии. Но е вярно – тя не е романтика, решение е. Решение да избягаш, да се върнеш, да започнеш, да продължиш, да се оставиш на течението или да напуснеш зоната си на комфорт. И всичко - в търсене на уюта, на себе си и на този, без когото не можеш.

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Деветте милиарда имена на Бога



— Молбата Ви е малко необичайна — каза доктор Уогнър, надявайки се да е успял да вложи в думите си надлежната сдържаност. — Доколкото ми е известно, това е първият случай, когато тибетски манастир поръчва компютър за автоматична обработка на информация. Не бих искал да изглеждам любопитен, обаче трябва да призная, че не бях допускал едно... едно учреждение като Вашето да се нуждае от такава машина. Бихте ли могли да ми обясните за какво възнамерявате да я ползвате?
— С удоволствие — отвърна ламата, като приглади копринената си роба и внимателно постави на масата сметачната линийка, която бе използвал за изчисляване на валутните курсове. — Вашият компютър „Марк V” може да извършва всякакви стандартни математически операции с числа до десет знака. В нашата работа обаче ни интересуват букви, а не цифри. Ако изпълните поръчката ни и пренастроите изхода на машината, тя ще започне да печата думи, а не съчетания от цифри.
— Боя се, че все още не мога да разбера...
— Става дума за проект, с чието изпълнение се занимаваме цели три столетия. Всъщност още от самото основаване на манастира. Говоря за нещо, което е донякъде чуждо на Вашия начин на мислене, така че се надявам да ме изслушате внимателно, за да успея да Ви го обясня.
— Естествено.
— Работата е съвсем проста. Съставяме списък, който трябва да съдържа всички възможни имена на Бога.
— Моля?
— Имаме основания да вярваме — продължи невъзмутимо ламата, — че всички тези имена могат да бъдат написани с девет букви от една азбука, измислена от нас.
— И се занимавате с това от три века?
— Да. Очаквахме задачата да ни отнеме около петнадесет хиляди години.
— Разбирам. — Доктор Уогнър изглеждаше малко изненадан. — Сега вече ми стана ясно защо искате да наемете една от нашите машини. Каква обаче все пак е точната цел на този проект?
Ламата се поколеба за част от секундата и Уогнър се замисли дали неволно не го бе обидил. Дори и да бе имало такова нещо, то въобще не пролича в отговора на събеседника му.
— Наречете я ритуална, ако щете. Всъщност става дума за част от сърцевината на нашата вяра. Всички съществуващи имена на Върховното същество — Бог, Йехова, Аллах и така нататък — са просто етикети, измислени от човека. Въпросът има някои трудни за разбиране философски аспекти, които сега не бих желал да обсъждам, но сред всички възможни съчетания на букви ще има и такива, които бихме могли да окачествим като истинските имена на Бога. Опитваме се да ги открием чрез системно преподреждане на буквите.
— Сега разбирам. Започнали сте с ААААААААА, като накрая ще стигнете до ЯЯЯЯЯЯЯЯЯ.
— Точно така, макар че, както казах, използваме наша собствена азбука. Пренастройването на електрическите пишещи машини, разбира се, е лесна задача. Доста по-интересен проблем е създаването на схеми, които да елиминират някои смехотворни съчетания от знаци. Така например нито една буква не трябва да се повтаря последователно повече от три пъти.
— Три пъти? Искате да кажете, два пъти?
— Не, три. Боя се, че ми би отнело твърде много време да Ви обясня причината за това, дори и да разбирахте нашия език.
— Навярно сте прав — побърза да се съгласи Уогнър. — Продължавайте.
— За щастие пренастройването на вашия компютър за изпълнението на тази задача би било съвсем проста работа. Програмира ли се както трябва, ще преподреди последователно всички букви по необходимия начин и ще отпечата резултатите. Това, което би ни отнело петнадесет хиляди години, компютърът би могъл да свърши за стотина дни.
Доктор Уогнър вече почти не долавяше идващия някъде далеч отдолу шум на улиците на Манхатън. Бе се преместил мислено в един различен свят. В свят, където планините бяха естествени, а не сътворени от човека. Далеч във висините, укрили се в орловите си гнезда, тези монаси търпеливо, поколение след поколение, съставяха своите списъци от безсмислени думи. Имаше ли предели човешката глупост? Разбира се, не трябваше да позволи неговият събеседник да разбере истинските му мисли. Та нали клиентът винаги има право...
— Не ще и дума, че можем да пренастроим „Марк V”, така че да печата такива списъци — отвърна докторът. — Тревожат ме по-скоро проблемите, свързани с инсталацията и поддръжката му. В наше време не е лесно да се стигне до Тибет.
— Това ще бъде наша грижа. Съставните части на машината са достатъчно малки, за да могат да бъдат превозени със самолет, затова и всъщност се спряхме на нея. Ако успеете да ги доставите в Индия, с по-нататъшното им транспортиране ще се заемем ние.
— Разбрах, че освен това искате да наемете двама от нашите инженери.
— Да, за трите месеца, необходими за осъществяването на проекта.
— Сигурен съм, че ще уредим това с нашия кадрови отдел. — Доктор Уогнър записа нещо в бележника си. — Освен това ще трябва да се уточнят още два въпроса...
Още преди да завърши изречението, ламата му подаде малък къс хартия.
— Това е свидетелство за влога ми в Азиатската банка.
— Благодаря Ви. Виждам, че е ъъ... изрядно. Вторият въпрос изглежда толкова банален, че не съм сигурен дали въобще трябва да се спирам на него. Нямате обаче представа колко е лесно човек да направи елементарни пропуски. С какъв източник на електроенергия разполагате?
— С дизелов генератор, осигуряващ захранване от петдесет киловата при напрежение сто и десет волта. Монтирахме го преди около пет години и е напълно надежден. Благодарение на него животът в манастира стана много по-удобен. Разбира се, основното му предназначение е да захранва електромоторите, задвижващи молитвените колела.
— А, да, естествено — побърза да се съгласи доктор Уогнър.


От гледката, разкриваща се от терасата, на човек му се завиваше свят, но с всичко се свиква. След три месеца на Джордж Хенли вече не му правеха впечатление седемстотинметровата бездна, зинала пред него, както и отдалечената шахматна дъска на нивите, разположени в долината. Облегнал се върху изгладените от вятъра камъни, той бе вперил мрачен поглед в далечните планини, чиито имена никога не си даде труд да научи.
Смяташе, че се бе сблъскал с най-голямата тъпотия през живота си. Един духовит колега от лаборатория бе кръстил командировката му „проекта Шангри Ла”. От деня на пристигането му „Марк V” бе избълвал цели квадратни акри хартия, изпълнени с безсмислици. Компютърът търпеливо и неуморно преподреждаше букви във всичките им възможни съчетания, и след като ги изчерпеше, преминаваше към следващата група. Монасите прибираха готовите страници от принтерите, внимателно ги подрязваха, след което ги залепваха в огромни книги. След още една седмица, слава Богу, работата щеше да приключи. Джордж така и не успя да разбере по силата на какви неведоми изчисления монасите бяха узнали, че не си струва труда да се занимават с думи, образувани от десет, двадесет или сто букви. В един от най-често измъчващите го кошмари в първоначалния план се внасяше корекция и Върховният лама (когото заедно с колегата си, естествено, бяха кръстили Сам Джофи, макар никак да не му приличаше), внезапно съобщаваше, че работата ще трябва да продължи приблизително докъм 2060 година от нашата ера. Това никак нямаше да го учуди.
Джордж чу как вятърът захлопна тежката дървена врата и на терасата до него се появи Чък. Както винаги, захапал една от пурите, благодарение на които си бе спечелил симпатията на монасите. Те очевидно бяха хора, готови да изпитат всички дребни и повечето големи житейски удоволствия. Това говореше добре за тях. Може и да бяха смахнати, но в никакъв случай аскети. Тези техни чести пътувания до селото, например...
— Слушай, Джордж — каза припряно Чък, — научих нещо, което доста ме разтревожи.
— Какво има? Да не би машината да не е наред? — това бе най-страшното нещо, което Джордж можеше да си представи. То можеше да доведе до отлагане на деня на отпътуването им и му бе трудно да си помисли за нещо по-ужасно от това. При сегашното си настроение бе готов да възприеме дори и една телевизионна реклама като манна небесна. Най-малкото заради това, че щеше да бъде някаква връзка с родния край.
— Не, не. Няма такова нещо. — Чък се намести на парапета, което бе странно, тъй като се боеше от височината. — Току-що разбрах какъв е смисълът на цялата работа.
— Какво искаш да кажеш? Според мен отдавна ни го обясниха.
— Обясниха ни какво мислят да направят монасите. Не знаехме обаче защо искат да го направят. По-налудничава история не бях...
— Кажи ми нещо, което да не знам — изръмжа Джордж.
— Виж какво, старият Сам току-що ми разказа всичко. Нали знаеш, че всеки следобед се отбива, за да огледа готовите страници. Е, този път ми се стори много възбуден, доколкото въобще е способен на това. Когато му казах, че е започнал последният цикъл, той с изисканото си английско произношение ме попита дали съм се замислял какво се опитват да постигнат. Отговорих му, че да, и знаеш ли какво ми каза?
— Кажи ми. Ще ти повярвам.
— Ами, те вярват, че когато изпишат всичките Му имена — а според тях са около девет милиарда — Божията цел ще бъде постигната. Човешкият род ще е изпълнил предназначението си и няма да има смисъл да съществува повече. Мисълта за противното се възприема едва ли не като кощунство.
— И какво ще очакват да направим? Да се самоубием ли?
— Няма да е необходимо. Когато списъкът бъде приключен, Бог се явява на сцената, спуска кепенците... и край.
— Аха, вече те разбрах. Щом си свършим работата, ще настъпи краят на света.
Чък се изкиска нервно.
— Същото казах на Сам. И знаеш ли какво се случи? Погледна ме много удивено, сякаш съм най-големият глупак в класа, и каза: „Съвсем няма да е нещо толкова банално”.
Джордж се замисли за миг.
— Значи, човекът има широк поглед върху нещата — каза. — И какво според теб трябва да направим? Не виждам от това да произтича нещо за нас. Та ние от самото начало си знаехме, че тези хора са смахнати.
— Така е, обаче не си ли даваш сметка какво би могло да се случи? Когато списъкът най-сетне бъде готов и не настъпи денят на Страшния съд или каквото там очакват, ние с теб можем да оперем пешкира. Нали използват нашата машина. Въобще, цялата ситуация никак не ми харесва.
— Тук си прав — отвърна бавно Джордж. — Обаче подобни неща са се случвали и преди. Когато бях малко момче, в Луизиана имаше един смахнат проповедник, който обяви, че краят на света ще настъпи следващата неделя. Стотици хора му повярваха, а някои даже си продадоха къщите. При това не му се разсърдиха, след като нищо не се случи. Просто решиха, че човекът е направил някаква грешка в изчисленията си, и продължиха да му вярват. Според мен някои от тях и досега му вярват.
— Е, добре, навярно вече си разбрал, че не сме в Луизиана. Двамата с теб сме сред неколкостотин монаси. Симпатични са ми и би ми било жал за стария Сам, когато разбере, че цял живот е работил на вятъра. При все това бих предпочел тогава да не съм тук.
— Това и аз го мечтая от седмици насам. Не можем обаче да направим нищо, преди да изпълним своите задължения по договора и дойдат да ни приберат.
— Разбира се — каза замислено Чък, — с теб бихме могли да организираме един малък саботаж.
— Само това оставаше! Ще стане още по-лошо!
— Виж какво имам пред вид. Машината, при сегашната й натовареност от двадесет и четири часа в денонощие, ще приключи работата си след четири дни, смятано от днес. Самолетът трябва да пристигне след седмица. Единственото, което трябва да направим, е при поредния преглед да открием някаква неизправност, нещо, което да забави работата с два дни. Ще я отстраним, разбира се, без обаче да бързаме. Ако разчетем правилно времето, в момента, когато бъде отпечатано последното име, ние ще сме на половината път към летището. Тогава и да искат, няма да успеят да ни заловят.
— Тази идея не ми харесва — отвърна Джордж. — Досега никога не съм дезертирал от работното си място. Ще остана тук, докато работата приключи.


— Отново ти повтарям, че тази идея не ми харесва — каза той седем дни по-късно, когато и двамата, яхнали дребни и жилави планински кончета, се спускаха по криволичещия път. — И съвсем не си мисли, че си тръгнах, защото съм се уплашил. Тръгнах си, защото ми е жал за тези клетници там горе. Не искам да съм сред тях в момента, когато разберат какви големи глупаци са били. Любопитно ми е каква ще е реакцията на Сам.
— Може да ти се види странно — отвърна Чък, — но когато се разделихме с него, останах с чувството, че е разбрал намеренията ни, но че това въобще не го е разтревожило, тъй като машината продължаваше да работи и е уверен, че задачата скоро ще бъде изпълнена. След това... впрочем за него няма „След това”.
Джордж се извърна на седлото си и отправи поглед назад. Намираха се на последното място на пътя, откъдето можеше да се огледа манастира. Очертанията на неговите плоски и ъгловати сгради бяха ясно видими в отслабналата светлина на лъчите на залязващото слънце. Тук-таме по стените им проблясваха светлинки, досущ като при голям презокеански кораб. Разбира се, бяха електрически, захранвани от същия източник, от който и „Марк V”. Колко ли време щеше да оцелее компютърът? Дали монасите, изпълнени с гняв и разочарование, нямаше да го разбият на парчета? Или пък просто щяха спокойно да започнат да изчисляват всичко отначало?
Джордж знаеше съвсем точно какво ставаше в манастира в този миг. Върховният лама и помощниците му, облечени в копринените си одежди, разглеждаха страниците, които младшите монаси взимаха от принтерите и залепваха в дебелите книги. Цареше пълна тишина. Единственият доловим звук бе безкрайното равномерно тракане на клавишите по хартията — самият компютър не издаваше никакъв звук, докато извършваше хиляди операции в секунда. Три месеца такъв живот бяха предостатъчни, за да изгуби човек разсъдъка си, реши Джордж.
— Ето го! — възкликна Чък, вперил поглед в долината. — Не е ли красавец?
Съвсем определено бе красавец, съгласи се Джордж. Старият очукан самолет „Дъглас ДЦ–3”, застанал на края на пистата, наподобяваше малък сребърен кръст. След два часа щеше да ги понесе към един свят, изпълнен със свобода и нормалност. Самата мисъл за това действаше опияняващо, като старо вино. Джордж продължи да й се наслаждава, докато кончето търпеливо се спускаше по ската.
Бързият хималайски залез вече почти ги бе настигнал. За щастие пътят беше много добър, доколкото това можеше да се каже за пътищата в тази част на света, а освен това и двамата бяха взели електрически фенери. Не бяха заплашени от никаква опасност и изпитваха единствено известна досада от силния студ. Небето над главите им, напълно ясно, бе обсипано с добре познатите им приятелски звезди. Пилотът нямаше да има причини да забави излитането заради неблагоприятни атмосферни условия, реши Джордж. Това бе единственото, което дотогава го тревожеше.
Понечи да запее, но се отказа от намерението си. Обкръжаващите ги отвсякъде величествени планини, наподобяващи бели качулати призраци, не предразполагаха към такива изблици. Джордж погледна часовника си.
— Би трябвало да пристигнем след час — каза той през рамо на следващия го Чък. — Чудя се дали компютърът вече не е изпълнил задачата. По моя преценка, по това време би трябвало да е приключил — добави замислено.
Чък не му отговори, така че Джордж отново се извърна в седлото си. Можа да забележи само лицето на Чък, бял овал, обърнат към небето.
— Погледни — прошепна Чък, и Джордж погледна нагоре (няма нищо, което да не може да се свърши за последен път).
Над главите им, тихо и безмълвно, звездите изгасваха една по една.

1953, Артър Кларк

сряда, 28 октомври 2015 г.

Когато искам да мълча


Когато бях малък,
възрастните ми показаха думите,
за да има къде
да си слагам нещата.
Думите ми харесват,
но не побират достатъчно.
Не побират например
чуждите сънища, които се напрягаш
да чуеш,
музиката,
светлината
и разни други неща.
Знам, че думите
трябва да ме правят по-силен,
но понякога се страхувам,
че ще скрия в тях нещо важно
и после няма да го намеря.
Послушай ме,
когато мълча,
и ще го чуеш.

Автор: Зорница Христова

събота, 17 октомври 2015 г.

Ефектът на пеперудата

Снимка: личен архив


Според теорията на хаоса, когато пеперуда размаха крила, в произволна точка на планетата в някакъв последващ момент може да се роди ураган.
Когато бях малка, много исках да си хвана пеперуда и все тичах след тях – бели, оранжеви, шарени, изящно изрисувани до последната точица, прекрасни, извънредни – бяха прекалено бързи всички до една. Колко ли урагана съм предизвикала така невинно?
По-късно, напук, пеперудите в стомаха ми предизвикваха закономерни урагани. Понякога наистина човек може сам да се отвее. Но и да се научи да лети…
С времето също се научаваш, че пеперудите в стомаха са индикатор не само за тривиално влюбване, но и за безброй други неща, които чертаят синхрона в твоите заигравания с гравитацията и рисуват точиците в подредения ти хаос.
Примерно усещаш ги, когато орхидеята (която така и не намери време да пресадиш) разцъфне след три години, и то точно на 31 декември.
Когато един аромат те хване за ръка и те отведе в света на детските ти приказки. Както и когато вкусът на бадеми и сусам те пренесe през време-пространството, за да стане едно пропуснато сбогуване възможно.
Усещаш ги при всяко отпиване от чашата с ментов чай или жасмин.
Усещаш ги, когато един филм разкаже полетите и емоциите ти, а после те разпилее, за да подредиш точиците в нови многоточия.
Когато влезеш в книжарницата за една книга и си тръгнеш с три.
Когато получиш неочакван подарък от почти непознат човек.
Когато на път за интервю чуеш по радиото песен, която е отговор.
Когато след години мълчание стар приятел те потърси в точния момент.
Когато по неведоми пътища се озовеш на мястото, на което си си казал, че на всяка цена трябва да отидеш – графа „неопределено бъдеще“.
Когато цял живот повтаряш, че си лятно момиче, и ненадейно се влюбиш в есентане само в цветовете й, но и в дъжда – и ти се прииска да я носиш на ревера си.
Усещаш ги всеки път отразени в една мъничка синеока усмивка. И в кестените сред тревата и листата, които от дете обожаваш да разпиляваш с цветните си гумени ботуши.
Усещаш ги във всички онези неща, които си пожелал, предпочел или привлякъл, и когато броиш знаците по пътя си и ги разкодираш, макар и леко разсеяно понякога...
Скачаш. И като се замисля, май е по-добре да последва ураган, защото при тихо време падането е почти гарантирано. Поривистият вятър често преобръща гравитацията надолу с главата, пренарежда я, задава й нови параметри.
И някога някъде едно дете вече е подгонило една пеперуда...

Някога

Photo by Lyubomir Bukov


Преди няколко дни в парка ме заговори една възрастна жена. За времето, слънцето, студа... Попита ме дали може да седне на моята пейка. Така започна нашият 45-минутен разговор.
Оказа се, че е на 90 години. Омъжила се на 20. Искал я за съпруга милионер, но тя избрала момче стажант, защото си била свикнала да живее бедно, за какво й е милионер. С нейното момче отпразнували златна сватба и то я оставило, отишло си от тоя свят. Сега живеела при едната си дъщеря, която всеки ден я води до парка и след 2 часа си я взима. За да не паднела - нямат й вяра. До 80-годишна възраст катерела Витоша. А сега е приведена на две, с бастунче. Женицата яде кисело мляко за закуска и за вечеря, ако има банан, слага в млякото банан. Само на обяд хапва нещо готвено с една филийка хляб.
Внуците й живеели в чужбина.
С усмивка на лице попита защо Бог не я прибира вече толкова време. Притеснена е, че времената станали много лоши, хората станали лоши. "Мизерия е сега. То и преди си беше мизерия, ама бяхме щастливи."

петък, 16 октомври 2015 г.

Обичай детето, общувай с него...


Обичай детето, общувай с него, радвай му се, защото то е твоят най-голям празник, докато е с теб...
Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.
Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той - на трети и така - това е необратимият закон на благодарността.
Не изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.
Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоя, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.
Не го унижавай!
Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание - никога не можем да знаем кого срещаме в детето си.
Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш.
Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.
Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която Животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не "нашето" или "своето" дете, а душа, която им е дадена на съхранение.
Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето. Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек.
Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб!

из "Десет заповеди за родители", Януш Корчак

Щастливци...

 
XXII

- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза стрелочникът.
- Какво правиш тук? - попита малкият принц.
- Разпределям пътниците по хиляда - отвърна стрелочникът. – Изпращам влаковете, които ги отнасят ту надясно, ту наляво.
Бърз влак, целият в светлини, изтрещя като гръмотевица и раздруса будката на стрелочника.
- Много бързат - каза малкият принц. - Какво търсят?
- И самият машинист не знае - отговори стрелочникът.
Друг светнал бърз влак прогърмя в обратната посока.
- Връщат ли се вече? - попита малкият принц.
- Не са същите - каза стрелочникът. - Тук се разминават.
- Не им ли е харесало там, където са били?
- Никога не ни харесва там, където сме - каза стрелочникът.
Изтрещя гръмотевица на трети светнал бърз влак.
- Тези преследват първите ли? - попита малкият принц.
- Нищо не преследват - рече стрелочникът. - Спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носове в стъклата.
- Само децата знаят какво търсят - каза малкият принц. - Те губят време за една парцалена кукла и тя става много важна, и ако им я вземат, плачат...
- Щастливци - каза стрелочникът.

из "Малкият принц", Антоан дьо Сент-Екзюпери

Майка навреме



Майка ми ме е родила, когато е била на 21 години. Едно поколение по-късно възрастта за майчинство се е изместила с минимум 10 години, и то не в наша полза.
Омъжих се на 28. Съпругът ми копнееше за дете, но аз не се чувствах напълно готова. Нямам обяснение за това, явно нещо ме е спирало – някаква вътрешна бариера. Когато реших, че съм готова (бях си поставила краен срок 30-ата си годишнина), бях убедена, че ще се получи от първия път. Е, не се получи нито от първия, нито от втория, нито от третия път, което, сега, когато мога да се дистанцирам, за да видя цялата картина, ми се струва напълно в синхрон с останалия фон.
Месеците минаваха, втората чертичка упорито не се появяваше. Направих си хормонални изследвания, нещата бяха в норми. Лекарката ми каза, че няма повод за притеснение, защото сме едва в началото. Но аз не бях в началото, а по-скоро някъде по средата на нищото. Бях се снабдила с тестове за бременност и за овулация. Всеки месец преживявах криза, докато един ден просто реших да спра. Има един термин в психологията – overthinking. Ако го разпознаете за себе си, спрете. Дишайте и издишайте, приемете обстоятелствата, приемете вашето „сега“, дори и да не ви харесва то, дайте си емпатия и продължете, защото стоенето на едно място е деструктивно. Нямам предвид примиряване, а по-скоро помиряване със себе си и с всичко по пътя си. Спрях да задълбавам в липсите, в невъзможностите, във всичко, което съдържа отрицание – и на ум, и на глас. Когато откриеш себе си и баланса си, всичко започва да се нарежда сякаш от само себе си и всичко се случва навреме. На практика ти твориш своята реалност и, ако се фокусираш върху това какво нямаш или няма да имаш, върху притесненията си, то наистина е по-вероятно знакът „минус“ и частицата „не“ да са твои неизменни спътници.
Изхвърлих всички възможни тестове и си казах, че когато ще стане, ще стане. Не продължих агонията да правя изследване след изследване, преглед след преглед. Единствено пълен мир и приемане. След няколко месеца получих бъбречна криза и цистит. Трябваше да посетя нефролог. Наложи се да ми назначи антибиотик и настоя да ми се направи тест за бременност, за да съобрази антибиотика с резултата. Винаги съм си представяла начина, по който ще разбера, че съм бременна, приблизително като по филмите. Е, при мен стана по малко по-различен начин – в лабораторията на медицинския център, който бях посетила по съвсем друг повод. Показаха ми резултата, но аз не можех да повярвам: бях бременна!
Имах красива бременност. Наричах бебето „топче“ – защото коремът ми имаше формата на топче и защото малкото човече се движеше вътре като топче за пинг понг. Жената не трябва да се страхува (може би именно със страх и несигурност трябва да си обяснявам идеята, че не бях готова и отлагах решението). Бременността е период, който я учи и трансформира. Правилната посока на всяка промяна и трансформация е отвътре навън. Затова тези 9 месеца са перфектното време за това. Моята трансформация започна отпреди да забременея, а катализатор след това до голяма степен беше йогата за бременни. Спомням си един разказ на инструкторката ни. По новолуние можеш да си направиш карта на желанията, която работи на принципа на визуализацията. Веднъж в живота си тази жена е правила такава карта. Освен всички останали картинки и символи, е поставила и три щъркелчета. Години по-късно я е открила, забравена сред стари вещи. Към този момент вече е имала три деца.
Лично за мен простичката формула, до която достигнах малко преди и по време на бременността, е чиста храна, редовен спорт (или поне много движение) и любов – към себе си и към всеки нов ден, без значение какво ще ти поднесе той. Две години по-късно потвърждавам горното и прибавям увереност че всичко се случва в най-точния момент, просто трябва да имаш визията за него, облечена в усмивка и свободна от всякакви граници и бариери. Когато видях дъщеря си за първи път, си помислих, че тя е най-невероятното и миниатюрно нещо, което някога съм виждала. И дойде точно навреме, за да се срещне с мен.